Преди изобретяването на гумичката, хората са използвали парченца бял хляб, за да трият следите от молив.

Моливите стават популярни след откриването на огромно находище на графит в Бороудейл, Англия, през 1564 г. През следващите 200 години писателите и художниците държали хляб под ръка, за да поправят грешките си. Те премахвали кората и овалвали меката среда на малки топчета.През 1770 г. инженерът Едуард Нерн прави щастлива грешка. Той посегнал към хлебните трохи, но вместо тях грабнал парче изсушен сок от каучуково дърво. Нерн осъзнал, че този нов материал работи много по-добре от хляба и не се разваля.През същата година ученият Джоузеф Пристли дава името на материала. Той го нарекъл „rubber“ (от английското „rub“ – търкам), защото изтривал следите изключително лесно. Преди това материалът е бил известен предимно като „еластична гума“.Съвременните гумички работят чрез триене. Когато търкате гумичката върху хартията, се генерира малко количество топлина. Тази топлина прави гумата достатъчно лепкава, за да захване графитните частици. След това графитът се отделя от хартиените влакна и остава затворен в малките трохи от гумичката, които отстранявате.