Някога сладоледът е бил изключителен лукс, достъпен единствено за кралските особи и най-богатите слоеве на обществото.

През XVIII век ледът се е изрязвал от замръзнали водоеми и се е опаковал в слама, за да се запази студен. Джордж Вашингтон е похарчил около 200 долара за сладолед през лятото на 1790 г. – сума, която днес се равнява на над 5000 долара. Томас Джеферсън също е бил почитател на десерта и е оставил рецепта за ванилов сладолед, която днес се съхранява в Библиотеката на Конгреса.Ръчното приготвяне на сладолед е било трудно и бавно. Сметаната се е поставяла в съд, обграден от смес от лед и сол. Солта понижава точката на замръзване на леда, което прави сметаната достатъчно студена, за да стегне. През 1843 г. Нанси Джонсън изобретява машина с ръчна манивела, която улеснява процеса и прави текстурата по-гладка.Джейкъб Фъсел открива първата фабрика за сладолед в Балтимор през 1851 г. Той използва излишъците от мляко и сметана, за да произвежда големи количества на по-ниска цена, което позволява на средната класа да го купува за първи път. Преди това сервирането на сладолед е било начин лидерите да покажат, че са достатъчно могъщи, за да контролират температурата.През 20-те години на XX век електрическите хладилници стават обичайни в домовете, позволявайки на семействата да съхраняват сладолед в собствените си кухни. Съвременният сладолед е смес от въздушни мехурчета, мазнини и миниатюрни ледени кристали. Размерът на тези кристали определя колко гладко ще се усеща сладоледът при консумация.